Нямам нужда от злодей
Лошите са толкова интересни, че редовно се случва да откраднат шоуто. Някои хора дори изпадат в крайност и твърдят, че историята е толкова добра, колкото ти е добър злодеят. Ако имаш качествен противник за главния си герой – вързана ти е в кърпа работата, няма как да не е интересно…
Аз пък винаги съм се придържал към правилото, че ако историята ми няма нужда от някой гадняр, оставям си я така. Много по-добре, отколкото да набутам някой кух образ, който да влиза в зле мотивирани конфликти и само да отнема от времето на протагониста ми.
Всъщност в повечето ми разкази няма „big bad“, понякога изобщо нямам образ, който да се определи като „лош“. Ако героят ми има достатъчно препятствия пред себе си, ако има какво да го спъва, за да не постигне целта – това ми е напълно достатъчно.
В „Лудостта на созополския остров“ протагонистът ми е почти анти-герой. Той няма никакви героични качества, дори напротив – лъже, арогантен е и е сприхав. Целта, която си поставя, е да разбере тайната на малкия остров, разположен в близост до Созопол. Свръхестественото преживяване, което му се случва на въпросния остров, на практика го обсебва и желанието да разбере какво става там не му дава мира.
Любопитството и търсенето на знание е достатъчно силна мотивация, а пречките пред него са тонове. Пъзелът е достатъчно сложен за нареждане – свидетелите, които търси, се намират трудно, някои просто нямат нужната информация и поставят повече въпроси, отколкото отговори, архивите са противоречиви и за капак – очевидно цялата система му пречи. Накрая дори решава да рискува собствения си живот, като се връща на острова самичък…
Ако набутам някой злодей, това означава първо да дам обяснение за част от нещата и да разваля мистерията. Никое чудовище не е по-страшно от това, което не виждаш, и никой фокус не е интересен, като знаеш как става. Второ – ще дам лице на „системата“ – онази невидима сила, която спира моя човек да намери истината. Някой му подлива вода през цялото време, но той никога не разбира кой и това е стар и изпитан номер да придадеш усещане за нещо огромно, за „октопод”, чиито пипала се разпростират отвъд видимото. Ако имах един злодей, който да предприема разни действия, това щеше да отнеме цялата тежест на препятствията, щяха да заприличат на най-обикновени битови мизерии.
А за кулминация трябваше някак да ги изправя един срещу друг. Какво щеше да има – някой нелеп диалог или пък още по-лошо – някакъв тъп бой, който изобщо нямаше да е на място в разказ, който исках да звучи максимално реалистично.
Кулминацията на моя разказ е съвсем друга – героят ми решава да се върне на острова дори с риск за живота си. Изправен пред страха, че не знае какво го очаква, че не знае какво може да му се случи. И този опит да се изправи пред сила, която е твърде голяма за осмисляне от човешки разум, за мен е много по-интересен, отколкото всичко да се сведе до човек срещу човек.
Нещото, което исках да покажа с този разказ, е какво се случва с обикновения човек, който се сблъсква с огромния мащаб на вселената – когато се озове на място, на което собствените му възприятия не са достатъчни. До някаква степен моят злодей е човешката арогантност, която ни кара да вярваме, че ни е дадено да разберем всичко. Мога да обобщя нещата така – има два въпроса, на които искам да си отговоря, преди да седна да пиша. Какво искат героите ми и има ли нещо, което да им пречи достатъчно. Ако мога да отговоря, няма нужда да си съчинявам тепърва някой лош.
Tags: антагонист, драматургия, за писането, злодей, писане