melyakov.eu

Ако трябва да кажа кое нещо най-често куца в историите, нямам никакво съмнение какво бих посочил – мотивацията на героите.

Няма нищо по-страшно от един читател или зрител, който пита „а той що го направи това?“. Стигне ли се дотук, не очаквайте повече някой да приеме героите ви насериозно. Те стават подчинени на историята, а не обратното.

Представете си, че имате сериен убиец, който вашият човек – кораво ченге – търси под дърво и камък. В един момент двамата аха-аха да се засекат, но храбрият представител на закона прави някоя нелепа грешка от нищото и злодеят се измъква като по чудо. И тук някъде човек почва да си задава въпросите – „че нали е много опитен, как направи такава глупост?“, „като го изтърва, що просто не се обади на колегите си пред вратата, за да го задържат?“ и любимото на всички любители на екшъните от 80-те – „е, как пък не го уцели от 10 метра!?“ 

Затова винаги, когато пиша, се тормозя с подобни питания, защото не ми се ще те да достигнат до читателите.

Има два вида мотивация – външна и вътрешна. Първата включва това, което не зависи от нашия герой, а втората е подчинена на нуждите и желанията му. Най-добре се получава, когато двете действат заедно… а черешката на тортата е когато са в конфликт. Но затова малко по-нататък. За да съм по-конкретен, ето една подредба на мотивациите, която много харесвам:

Физическо оцеляване – нуждата от храна, вода, въздух и т.н.

Сигурност – нужда от подслон, пари и т.н.

Социална мотивация – връзките с останалите хора като любов, приятелство и т.н.

Оценка на обществото – доколко вашият герой е харесван, уважаван, как го разглеждат другите

Личностна реализация – нуждата на човек от израстване и развитие

Общо взето, повечето сцени, които пишем, може да станат доста по-достоверни в очите на читателя, ако просто хвърляме по един поглед върху тези пет неща и търсим отговорите на въпросите в тях.

Дайте да се върнем на нашия човек и убиеца…

Вярно, че направи тъпа грешка (каквато и да е), обаче се беше заблеял в едно яке на закачалката – същия модел, който беше обещал на сина си за Коледа, обаче така и не го намираше по магазините. А той много обичаше сина си и не можеше да си представи, че ще го разочарова – това щеше да е бащиният му провал. Още повече че го виждаше толкова рядко, защото с жена му се разделиха… е, кой не се е разсейвал в такива моменти? (Социална мотивация).

И добре де, не се обади на двамата полицаи отвън, само че те го имаха за герой и щеше да се изложи ужасно, ако им беше казал „хей, момчета, изтървах го като пълен тъпак, ама я го спънете пред вратата“. Дума да не става да си скапва имиджа! (Оценка на обществото).

И щеше да го гръмне без проблем от десет метра, но нещо в него трепна в последния момент – не можеше да се примири, че в миналото е убивал хора, искаше да бъде човек, на когото това не му се налага повече. Да бъде по-добър, така да го кажем. Затова просто ръката му притрепери и стреля по водосточната тръба! (Самооценка).

Дребни детайли, вярно, пък и сцената си остава тъпо клише, обаче поне не „виси“ във въздуха и читателят не се чувства обиден, че го взимаме за някакъв идиот.

Освен всичко друго, мотивациите ни предлагат едни от най-интересните конфликти, към които можем да се обърнем – а именно тези, в които въпросните си противоречат.

Любим конфликт в старите женски романи е когато някое момиче, търсещо финансова сигурност в бъдещия си съпруг, се влюби в някое бедно момче. Това може и да ви се стори изтъркано, но причината за това е, че просто работи и се ползва непрекъснато.

Същото е и когато героят пренебрегне оцеляването, като се втурне да спасява любим, да брани честта си или дори в опит самият той да стане по-добър. Да речем, когато някой реши, че ще рискува да бъда убит, но повече няма да се подчинява на злия си господар.

Подобни конфликти могат да ви избутат цялата история напред и да оправдаят всевъзможни действия. Дори и действия, които всъщност служат на коренно противоположни цели, защото все пак се предполага, че у героя ви тече някаква вътрешна борба.   

И за да приключа – още един въпрос, който обичам да си задавам, когато опре до мотивация – „и какво от това“.

Понякога просто дадено нещо не е достатъчно. Ако обичам вафлички с шоколад – бих хапнал повечко, с риск да ми стане лошо. Ако нямам пари, може би ще свия две от лавката и ще очаквам да ми се размине (за протокола – правил съм само първото). Обаче някак трудно ще обясня на читателя, че едната лакомия стига, за да пребия продавачката в бакалията до смърт и да си тръгна хладнокръвно от местопрестъплението с две кутии сладкиши подмишница. За последното нашият герой, освен да обича сладко, трябва да е абсолютен маниак, да е с психични проблеми и да е раснал в отвратителна среда. И ако не го обясним – спукана ни е работата.

И затова винаги си поставям въпроса „и какво от това“ – ако той звучи на място, значи цялата сцена ще е не на място.

Наистина не знам защо толкова малко внимание се отделя на мотивацията. Обикновено се разглежда като част от характеристиката на героя и се приема като даденост. За мен това е грешка и най-често пренебрегването й води да логическите дупки и нелепите решения.

Tags: видове мотивация, драматургия, за писането, мотивация, писане